Мама връхлетя в стаята.

-Мила, нося ти книгите. Библиотекарката Петя ме предупреди, че една от книгите е много стара, да внимаваш! Какво прави днес? Какво да сготвя? - беше в еуфория и едвам се сдържаше да ми разкаже как е минал денят и и как се е постригала колежката и Владимира.

-Мамо остави ги до мен и излез. Искам да почета, моля те! - , а аз даже не я попитах какво е станало. Понякога съм доста груба с нея. Просто не обичам да виждам пълните и с надежда и лека тъга очи всеки път, когато ме види. Не виждам смисъл в хабенето на енергия за безмислени неща.

-Добре. - каза тя и излезе с натъжена гримаса от стаята ми.

Едно единствено „добре„. Нараних я. Знам го.

Взех първата книга от купчината и зачетох. „Кървава събота„. Поредната романтична мистерия, третата тази седмица. Доскуча ми и я оставих обратно в купчината, Отново развихрир въображението си. Затворих си очите и си предстсавих, че съм на сцена. Аз съм невероятно красивата и ненагледна Титания. Галя мило и бавно ушите на Кросното. Сцената ми свършва. Излизам за да се поклоня,а цялата зала е станала на крака и ръкопляска

.Ех... Ако знаехте, че вашата Титания нито е толкова красива, нито ненагледна.

Взех втората книга, но в мига, в който я видях, разбрах, че ще е нещо по- специално, а не поредната романтична мистерия. Стара бледо кафява корица и множество одрани  и ожулени места. Нямаше заглавие, нито автор. Първите две страници бяха откъснати и на тяхно място имаше листче от библиотекарката: „Има подарък за теб на 42 страница!„. Усмихнах се и заразлиствах страниците една по една без да се зачитам, но когато отворих третата страница не видях дори една  едничка самотна буква да седи на редовете и да чака някой да я прочете. Страницата беше празна. И не беше единствената празна страница. Всяка следваща беше празна. Имаше единстено и само индексите на страниците написан в долния ъгъл на страницата. 38, 39, 40, 41... На 42 страница имаше сгъната карта. Карта? „Ами по-добре от романтантична мистерия„ казах си аз на глас и се засмях.

Странно нещо е самотата, по цял ден си седиш и мислиш. Давиш се в мисли, но няма кой да ти хвърли спасителния пояс.  Огромни кораби минават покрай теб, но никой от радостните пасажери не те забелязва, а продължава да се радва на почивката си. 

Разтворих картата. София. Липсваше ми този град, въпреки че живея на две преки от НДК. Не бях излизала от 7 години. До този ден.

Не, не излязох навън.

Отново си затворих очите и държейки картата в едната си ръка се озовах седнала в едно кафене. Отначало всичко освен стола и масата бе обгърнато в непрогледна тъмнина.  Имаше чаша с кафе на масата. Протегнах се и отпих от него, имаше леко тръпчив вкус. Тези кафени зърна са обиколили целият свят! Пораснали са в Колумбия, но когато са били достатъчно големи, майка им ги е пратила да обикалят света и да радват хората.  Возили  са се в първокласен кораб през Карбиско море и са се озовали в Щатите... Мога да продъ;жавам с часове докато стигна до България.

Моментът на отпиване сякаш беше вентилатор. Издуха цялата тъмнина от фантазията ми и осетих лекият ветрец върху кожата си. Бях на Витошка. Изправих се,с новите крака, който мозъкът ми така майсторски сътвори.

Продължих по улицата, срещайки всякакви хора. Мъж с костюм, средновисок, но със ярко-жълти слушалки в ушите. Това като чели беше единственото нещо във визията му, което се отличаваше от един обикновен човек. Едната му слушалка падна и той я настъпи с кожената си обувка.

Не знам какво се случи след това. Продължих напред.

Втората ми среща беше една нисичка девойка със зелена коса и изключително екстравагантни дрехи. Тя беше пълната противоположност на „Жълтите слушалки„. Имаше малко дървено кръстче на врата. Религиозна ли е не можах да разбера, тъй като мозъкът ми бе прекалено натоварен със задачата да визуализира всички тези образи и не им беше осигурил говор. Момичето отмина... 

Третата ми среща бе с една порсякиня. Възрастна жена, навлечена с най- различни части от отдавна маркови блузи и палта. Седеше на земята и пееше, но аз виждах само мърдащите и се устни. До нея имаше бяла пласмасова чашка с няколко жълти стотинки вътре. Подигравка са тези стотинки и винаги са били... Бръкнах в джоба си за да извадя портмонето си, но такова нямаше. Хубавото ми кожено портмоне, което получих за една Коледа, го нямаше. Отминах без да дам пари на възрастната женица, която на младини сигурно е била „дама„, а сега беше просто „женица„ . Кой решава кога една жена губи статуса на „дама„ и става „женица„? Който и да е е голям идиот.

Отворих си очите. Отново бях в леглото си ,стиснала картата. Бях я смачкала почти на топка, но искам да отбележа, че беше невероятно добре оформена.

Оставих картата на земята и отново взех „книгата„. Отворих 43 страница и с удивление открих, че там пише с голям шрифт: „Дневник на пътешествията„. ..