Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2015 01:02 - Оплетени езици
Автор: emilhristov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 859 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.04.2015 00:13


От края на пътечката се задаваше едно нисичко момиченце с две  плитки и училищна униформа. Носеше чанта по- голяма от самата нея, а най-вероятно и по тежка. То изморено тросна чантата на една от пейките, на която се помещаваше и един дядо, разпънал вестника в ръцете си с такава сила, че можеше да го скъса. Момиченцето седна до него и известно време клатеше безразборно крачетата си докато не и омръзна да почива унесено в някаква тъга.

-Дядо, знаеш ли как е молив на немски?
-Не...
-
Bleistift!
-Аха...
-Ама може и само
“Stift” да се каже. И така ще те разберат-

А дали дядото я разбираше? Деветгодишното момиченце го гледаше изпълнено с надеждата, че я разбира. Бе прекарала цялата вечер в учене на немския, за който баща й казваше, че е езика на бъдещето. Бе седяла над тетрадките и учебниците и с пълни със сълзи очи бе повтаряла всяка дума по 20 пъти, докато я запомни. Майка и с нотка на една безумна амбиция, ярост, жлъч в гласа повтаряше командите си безспирно- „Внимавай! Не се разсейвай! Грозно! Ужас! НЕ СЕ ПРОИЗНАСЯ ТАКА!!!„ , а малкото създание просто седеше и виновно кимаше отразявайки гневната физиономия на майка си в кристалните си наивни сълзички, които напористо желаеха да излязат от сълзните канали и да се търкулнат надолу по големите бузи на детето. Тези сълзи бяха като едно кристално чисто огледало.  Чисто като малкото момиченце.

-Дядо, а знаеш ли как е кукла?
-Как?
-
Puppe!
-Ясно...- отвърна вяло дядото. Беше се зачел в сутрешния вестник и не бе особено заинтересован от поредната прищявка на това малко същество. Нямаше сили да слуша. Вече от няколко години не можеше да спи, пенсията едвам му стигаше да си купи хляб за вечеря и вестник за закуска. То не бе закуска, а сутрешно четене. Грълото му бе пресъхнало от безбройните хапчета, който поглъщаше всяка сутрин, вечер, следобяд, преди хранене, след хранене, в 09:00, по едно, по четири, докато се къпеше, докато гледаше поредното предаване и слушаше поредната лъжлива реч на добре охранения политик,  когато разхождаше малката болонка на име Пери, напомняща му за онази красавица в Москва през 68-ма. Тази красавица имаше същата болонка и небрежно я разхождаше, и нашия дядо, с нея. Бяха неразделни. Една зимна сутрин, бившия сега младеж тръгна отново със своята любима рускиня, този път към гарата. Имаше буря и снегът беше навсякаде. „Отивам при майка и татко! Скоро ще се върна.„ С тези думи тя се качи на влака, а малко след това се показа през малкия отвор на купето, заедно с болонката и прати една въздушна целувка. Тогава „младежа„ се наслаждаваше на лилавата й рокля, на кафявите й очи, на червените и коси, а какво правеше сега- пиеше лилави, кафяви, червени хапове... А! И бели. Ех, колко много бели... След тази снежна сутрин, той повече никога не я видя.

-Дядо, а знаеш ли как е на немски куче?
-Хайде стига вече с тия шваби! Дай нещо на руски!
-Ама дядо...
-Няма„ дядо„! Ако няма да казваш нищо на руски, няма да говориш! – той добре знаеше, че детето не знае нищо на езика на нашите славянски събратя и със задоволство, че е затворил устата на малката продължи да си чете вестника.
Момиченцето смъмри нещо под носа си.
-Каза ли нещо? – усмивката му ставаше все по широка. Всезнайката дори се бе ядосала!
-Я тебя ненавижу.- промълви отново детето.

Дядото я погледна с недоумение, а за части от секундата това недоумение се превърна в ярост. Кое беше това малко и неопитно диване за да му говори така. Той напъна всяка една мозъчна гънка, която му бе останала за да се сети как да и отвърне. Бе ходил в Германия няколко пъти. Командировки. Мразеше тези пътувания, но беше уловил някой от най-важните за него думи и изрази от един колега руснак, чиито родители  напуснали родината си след края на войната и решили да направят застрахователна фирма се преселили в Мюнхен. Въпреки че живеели на вражеска територия, запазили руското си самосъзнание, та така и техния син. Как иначе дядото би се сприятелил със шваба, била тя с руски корени?

 -Ich hasse dich! – отвърна дядото, целия зачервен и изпотен. Сякаш това бе последната пот в съсухреното му тяло.

-Значи знаеш нещо на немски! Ха, аз пък си мислех, че си страшно глупав! – вместо да се засегне, момичето така се развесели, че изражението й придоби усмивка от Германия до Русия. Тя взе грамадната си раница, нарами я отново и продължи да върви към вкъщи, само че този път нямаше никаква следа от тъга...

Дядото отново недоумяваше. Неговото недоумение, със същата скорост както преди малко, се превърна в радост.
-До Свидания! – извика стареца.
-
Auf widersehen! - детето се обърна и помаха радостно.

И двамата знаеха толкова много езици, а никой не ги разбираше. Сега, сякаш с няколко обидни думи и разменени омразни погледи бяха открили това, което търсеха.
Дядото бе възвърнал младостта си за момент.
А момичето? То просто бе щастливо.


Слушайте децата. Те имат какво да кажат!


Емил Христов,
април 2015




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: emilhristov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 18996
Постинги: 15
Коментари: 1
Гласове: 9
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031