— Чичо Гошо, а кога пак ще дойдеш? – очите на момчето бяха изпъленени с дълбоко възхищение. Нетърпението в малкото му съзнанийце надделяваше над всички други чувства. Той очакваше жадно отговора, забравил за глада, който изпитваше преди малко, забравил за умората от работата на полето, забравил за мизерията, която бе обзела целият му дом, цялото му семейство след като дойдоха някакви чичковци със зелени дрехи и отведоха баща му. Забравил за монотонното и безкрайно тежкото си ежедневие.

  — Другата седмица, чичовото! Да ти донеса ли солети? – отговора дойде от един мъж на средна възраст със сива шапчица, облечен в бяла риза, загащена в дънков панталон. Имаше гъст мустак, а изпод него се подаваше и лека усмивка.
 — Да!- изкрещя момчето. Пред него като от нищото се появи пакетчето пълно с топло изпечени солети. Устата на детето се напълни със слюнка. Той ги държеше, а те сгряваха ръката му. Сърцето му затуптя по-бързо. Извади една.  Дъха му се учести. Отхапа. – Ама може ли от големите пакети?
 — Може, чичовото! – отговори Гошо и се качи обратно в синята си изподрана газка, вече полупразна от продадената стока в селото.

Георги Стоянов бе разносвач на хляб в една голяма пекарна в един не толкова голям град. От общината го бяха назначили да разнася хляба в околните села и той с огромна неохота прие тази скучна и еднообразна работа. Всяка сряда и петък трябваше да минава през най- калните пътища, да спира в най-забутаните села и да разговаря с най- обикновените и прости хора. С годините, обаче, тази работа започна да му харесва. Харесваше му как го гледаха всички, когато той, заедно със старата си машина влизаше в селата. Слизайки от камиона от Георги Стоянов се превръщаше в чичо, бате, бай, господин Гошо, а хората се насъбираха около него и чакаха. Чакаха той да вдигне покривалото над камионетката и пред тях да се открият едни необятни планини от самуни хляб, натъпкани в черни пластмасови касетки. Гледаха ту него, ту скоро изпечения хляб. Децата викаха от нетърпение и глад, очите на бабите се насълзяваха от радост и умиление, жените се прехласваха по него и по гъстия му мустак.

Беше герой.  

Носеше на тези хора не само хрантата, с която преживяваха до следващата сряда или петък, а и новини от външния, чуждия свят. От града, където хората слушаха английска музика от грамофон, носеха италиански дрехи и дълбоко анализираха френска литература. Под покривалото носеше и надежда за промяна, че някой ден и до тях ще стигнат благата, и те ще се докоснат до новото и необятното.

Обичаха го.

Канеха го на закуски, обеди, вечери, кръщенета, сватби, погребения, погачи. Беше чест той да присъства на техните пиршества, да споделя техните радости и скърби. Гошо беше най-важния и най-почитания.

Той бе значим.

        .                         .                          .                          .

  — Ау, ама той е отвратителен! Виж само колко му е мазна косата и мустака му изобщо не му отива. – с дълбоко отвращение говореше една кокетна млада дама на своята приятелка. – Само като го гледам ми се повръща! В тая стара бричка няма скоро да си намери момиче.

Георги Стоянов слезе от камиона за да отчете печалбата си пред собственика на пекарната, а срещу нея имаше едно кафене, където седяха две красиви млади дами и говореха. Смееха се. Бяха зашеметително красиви и той ги загледа. Обичаше да се наслаждава на женската красота. Помаха на девойките и те му отвърнаха. След това се забърза, отново унесен в работата си и не дочу силния кикот, който се понесе от масата в кафенето. В града никой не го гледаше с уважение,а напротив. Той беше просто един селяк, а гражданите често се подиграваха на разгащената му поизбеляла риза или на рошавата му коса. Не се обръщаха към него с господине, най-вече, защото изобщо не се обръщаха към него. Подминаваха го, настъпваха го без да се извиняват, гледаха го с погнуса и пренебрежение. Отнасяха се с него като с никой.

Беше никой.

Жена му го бе напуснала, защото нямало перспектива пред него. Бе го оставила сам в малкото им двустайно апартаментче, между стените, които се стесняваха с всяка една самотна вечер, прекарана в пиене на селската сливова ракия, подарък от бай Тодор. Не го навестяваше, не се интересуваше от него. Бе и писнало от неговия „заседнал начин на живот„. Нямаха деца и това още повече я отдалечи от него. Не го виждаше по цели дни, защото бе постоянно на път, а когато го виждаше и се щеше да не е така. Отвращаваше се от него.

Мразеше го.

Георги не знаеше как да танцува западните танци, нито слушаше западната музика. Не носеше западните дрехи и не познаваше западната култура. Запада не бе неговата силна страна, а той бе... западнал. Затова нямаше приятели и никой не го канеше на купони, на празненства, на театър. Стоеше винаги сам, в апартамента си. Никой нямаше да забележи нито бягството му, нито смъртта му. Никой не забелязваше и живота му.

Той бе незначителен.

        .                         .                          .                          .

Дойде сряда, а Георги Стоянов влезе в пекарната още преди слънцето да изгрее, за да натовари стоката в камиона си. На привършване каза на продавачката в пекарната:
 — Може ли да ми дадеш и едни големи солети?


Не съдете хората.
Емил Христов, август 2015