Всички сме го виждали-този мрачен младеж, седящ на последната седалка в автобуса, със слушалки в ушите и качулка на главата, с подпухнали очи- дали от плач или недоспиване? Или може би и двете. Гледа безцелно през прозорците и сякаш, леко ядосан от всичко около него мисли колко е ужасен неговия  тъй скъп живот. А когато някоя весела баба,едвам ходейки, с четири-пет торби, всяка с различно цветно лого на поредния супермаркет, седне до въпросния младеж и с приповдигнато настроение зададе някой безмислен въпрос, често отговора на младежа е просто едно дълбоко мълчание. Тези два контрастни образа един до друг- единият млад на външен вид, но с душа, която е връстница на древните римляни, а другия, привидно възрастен и смирен, но готов на всичко за малко пламъче в живота, малко забава и спонтанност, са изключителни, всеки по свой собствен начин.

За това си мислеше и младежа, когато пълничка жена с черно бяла блуза и забрадка на главата, с черна торба пълна с корнишони, седна до него и го попита на колко е години. Момчето си мислеше, колко ли забавно е отстрани да видиш този контраст, и не отрази въпроса на жената, което я подразни и тя замлъкна, обърна главата си напред и повече не го погледна.

Момчето точно това искаше и затова се бореше. Искаше да остана сам с мислите си, колкото и ужасни да са те, колкото и да го карат да се чувства зле.

Пътят в автобуса продължи постарому- баба с чанти и момче със слушалки и мрачен външен вид... Кап.
Кап.
Кап кап кап.
Една по една по стъклото на немския автобус започнаха да оставят следи капки дъжд. Приличаха на малки лисичета, които тепърва се учат да боравят с дългата си опашка, понякога се заиграват с нея и падат,търкалят се. Тези малки капчици се усилиха и се превърнаха в една сива стена, от която не се виждаше абсолютно нищо дори на педя разстояние. Светкавица докосна комина на една къщурка, а след това се чу и последвалата гръмотевица, която сякаш разтресе всяка една от тези безброй капчици, разтресе автобуса и хората в него.

Докато навън капките танцуваха поредния си сив лисичен танц, в автобуса момчето бе станало на крака в очакване на следващата спирка за да слезе. В очите му имаше две от тези лисичета готови да поемат пътя си надолу, но не от тъга, а от привидно щастие, той плачеше от щастие. Този дъжд го бе превърнал от една купчина мрачни мисли, в едно живо младо момче, готово на всичко за да изживее младините си. Беше готов дори да счупи прозорците, ако трябва, само и само да отиде под дъжда и да изкрещи от радост. Автобуса спря, но не за да отвори вратите на поредните мрачни индивиди, които, ядосани на времето (или на света), бяха готови да вдигнат луд скандал, защото шофьора на автобуса е отворил вратата прекалено бързо и потока от въздух им е бутнал баницата със сирене на пода,не, а защото просто шофьора не виждаше нищо пред себе си, а и от колко време чакаше с празен стомах, да стигне до баницата, която си бе взел от вкъщи. Спря, но не отвори вратите. Момчето на бегом отиде до кабинката:
-Моля ви отворете, моля ви от все сърце!
- Ти луд ли си бе- мляскайки отвърна шофьора- виж какъв дъжд пляска, ше вземе да те прасне някоя гръмотевица, слет тʼва ше има да пиша документаций. Айде не!
-Моля ви...
-Не ми се моли, че ше ти плесна един зад врата. Ааа ма на! На светофари искат да им отврарям, като си изпуснат спирката, пък сега и пороен дъжд като вали...

Момчето седна отново на старата седалка, до бабата, която през цялото това време се бе възмущавала на глас от тези няколко облака, които и бяха провалили плановете за следобедното кафе и клюкарска сбирка, а сега и покупките щели да и се измокрят и чистите дрехи да се намърсят, а туко виж я бутнела и кола като се прибира, заради намалената видимост, и наводнение в мазето можело да стане... Но дори и докато си говореше и оплакваше сама, тя бе доловила разговора между нашия мислител и шофьора с баничката, и когато момчето си седна тя му каза:
 -Искаш да излезеш нали? Ей там има аварийна ръчка, дръпни я. Зная какво е да ти кипи кръвта, нали и аз съм така, нищо, че съм на 67. Хехее...

Момчето, с благодарност в очите, отиде и дръпна ръчката, която отвори последната врата на автобуса и той изкочи навън, под дъжда. Започна да се озърта и се затича надолу по улицата, която по-рано автобуса мъчително изкачваше.

Посветено на дъжда...

Емил Христов, декември 2014