Какво ли има зад това прозорче? Може би, майка прегърнала малкото си момче след безкрайно тежкия работен ден. Да! Виждам я! Стиснала го е сякаш го пази от всичките дяволи и бесове. Оставила е нощната лампа включена, защото самата тя се страхува от тези дяволи. Гали нежно косата на синчето си и му разказва току-що измислената приказка за храбрия човек- не, не за този биещ се за сърцето на принцесата или за неземното богатство! Не за този, които с хитрост мами страшното чудовище! Не за този, който вади меч от скала или забива същия меч в сърцето на нищо неподозиращата мечка!
Разказва за онова малко човече, което приема несгодите в живота без да се оплаква. Това човече, което ние подминаваме всеки ден или поглеждаме с презрение. Това човече, което храбро се бори да не загуби своята душа в суетното ежедневие. Това човече, което..
— Мамо, тази приказка не ми е интересна! – оплаква се детето.
Майката затаява дъх:
— Добре, мили. Имало едно време един красив принц на още по-красив бял кон... – очите и се пълнят сълзи.
. . . . . . . .
Ха, а може би има един млад саксофонист, който е решил да се упражнява докато пръстите му се слеят с медния инструмент. Той е твърде съсредоточен за да забележи, че нотите, които бе взел за левче от любимата му сергия за книги са за кларинет. Опитва се отново и отново, докато свещта, която бе изнамерил в раклата до леглото си същата сутрин започва бавно да угасва. Бе дал последните си събрани пари за да купи своя саксофон. Нямаше ток в малкото ателие и осветяваше всичко със свещи, но това не му пречеше да се опитва. Надяваше се, че ако се научи да свири ще го вземат в духовия оркестър или ще свири на улицата. Свеща се стопява все по-бързо, а той не успява да разбере защо нищо не се получава… Нямаше и да разбере, защото свеща угасна, а заедно с нея и надеждата му, че ще се научи да свири. В тъмнината намери стария си изтърбушен дървен стол, седна на него и се загледа в нищотата.
— Бездарник... – чух го да казва.
. . . . . . . .
А този телевизор дали изобщо някога угасва? Май сега зад прозорчето има един плешив четиридесетгодишен шизофреник, който е вманиачен в това да не изпусне някоя новина. Иска да е винаги информиран за да може, когато срещне някой на улицата да може да му каже какво се е случило в последния полувин час. Само че, никога не излиза от апартамента си, а стои ден и нощ, нощ и ден, вторачен в квадратното черно кубче. Чака да се появи любимият му новинар и да му каже „Добър вечер!„. Винаги отговаря с „Добра да е!„ , защото не иска единствения му приятел да го изостави сам в тъмнината, само защото е пропуснал да го поздрави. Играе игра със своя приятел като всяко убийството, за което съобщи е пет точки, отвличането четири, пребиването- три и така нататък. Преди всяка емисия се опитва да познае колко точки ще има този път и когато не познае изпада в паника:
— Ти си разочарование, ти си нещастник, ти не ставаш за нищо- казва си всичко това, но продължава да следи движещите се картинки на екрана без да мига, за да не изпусне нещо...
. . . . . . . .
Сега светлината изчезна! Аз, обаче различавам силуета на възрастен мъж, който лежи на едно походно легло по средата на стаята. Какво е това „походно„ легло? Какъв е този поход, на който този неподвижен човечец е тръгнал? Тръгнал е на най- важния поход в живота си. Обикаля и търси всичките си спомени и срещи със храбри и не толкова храбри човеци. Спомня си за майка си и за нейните прикази, за опитите си да се научи да свири на саксофон, за времето, в което се отключи страшната му болест и той бе изгубен в собствения си свят.. Спомня си за всичките сълзи, които е пролял и за всичките болки, които е изпитал. Но нима неговия живот е само страдания? Нима майка му не го целуваше всяка вечер преди да заспи? Нима не срещна своята единствена любов на уроците по саксофон, на които ходеше? Нима не дойде деня, в който телевизора му се развали и се наложи да излезе навън и най- накрая да заживее отново? Нима не бе щастлив?
. . . . . . . .
Стана време да си ходя:
— Довиждане, приятели! – казах.
Малкото момченце се събуди, приближи се до прозореца, смело помръдна пердето и ми помаха със заспала усмивка на лицето си:
— Чаоооо!
Саксофонистът, ме изгледа плахо, но ми кимна и каза:
— Лека вечер.
Шизофреника избощо не се появи, защото тъкмо бе започнала късната емисия новини. 42 точки.
Дядото вече беше към края на своя поход:
— Сбогом!
Оглеждайте се, защото наоколо е пълно с ценни хора.
Емил Христов, юни 2015
Тагове:
