На гарата, близо до влака, стоеше един средно висок младеж, който просто наблюдаваше случващото се и се подсмихваше. Не на конкретен човек, а на всички тези празни в цялостта им.

Натъпкаха се в празнотата и я напълниха със своите празни души, а когато вратите изскърцаха, с намерението да се затворят, младежката усмивка, заедно с нейният собственик, се наместиха в последните останали сантиметри, незапълнени от човешка плът. Вратите се тръшнаха и машината потегли.

Кондукторът си проправяше път през празнотата, късаше билетчета и се стремеше да запази добрия си тон независимо, че на няколко пъти го нарекоха „говедо„ , „нещастник„ , „боклук„ ,  „бездарник„ и какво ли още не. Вървеше, спираше, късаше- след това всичко отначало.  Второто действие, обаче, продължи по-дълго от обичайното, някъде по средата на купето.  Спрял, започна де се оглежда и ослушва и след известно чакане извика:

-Влакът днес ще мине през една допълнителна спирка, тъй като имаме човек със специални нужди и сме длъжни да го уважим. Ще спрем на спирката до психиатричната клиника преди града.

Вълната от недоволство бе толкова силна, че едва не отнесе кондуктора през вратата и не го запрати на релсите. Давейки се, той продължи с обичайните три монотонни действия.

-Кой от вас е ненормалника? Да слиза веднага! Тука е влак за работещи хора! Ние храним семейства, плащаме данъци, ходим на работа и заради някакви бавноразвиващи се няма да закъснявам за работа! – Г-н Празнота.

-Точно така! Вън! Вън! Вън!- Г-жа Празнота, която бе намазана с ярко червено червило.

-Да се маха! – детето на предишните двама, с лъскава количка в ръка.

Вълната отново дойде, този път с още по- голяма сила, но този път не бе насочена към определен човек, защото празните не знаеха кой от тях е специалния. Вълната постоянно сменяше смъртоносната си посока и избираше нови жертви.

-Знам, че си ти! Нали те видях как пиеше онея червени хапчета. Сигурно, за да не ни убиеш, нали?- каза г-жа Празнота на г-н Празнота. – Изхвърлете го от тука тоя преди да ни изпозастреля!

-Мамо, ама то и ти ги пиеш тия хапчета. Значи и теб трябва да те изхвърлим!- детето се обади с благия си и звънлив детски глас. Изказването му звучеше сякаш на игра, но то започна да бута майка си към изхода, докато влака се движеше с най- бързата си възможна скорост по студените стоманени релси.

-ХОРАТА СА ОТВРАТИТЕЛНИ!- над всички други гласове се извиси един дълбок мъжки глас.-Защо човека убива човек? ЗАЩО ГО ПРАВИ? Хлебарките, най-низшите същества, не се убиват една дуга, а човека- УБИВА. УБИЙ ЕДНА ХЛЕБАРКА, БЕ! Стъпчи я, смачкай я- да се чуе как крехкото и телце изпуква и потича гнусната и кръв, НО ЧОВЕКА НЕ УБИВАЙ! ЕДИН ОХЛЮВ УБИЙ, БЕ! Строши му черупката, накълцай го и го изпържи в котлона да чуеш как цвърчи от безкрайните си болки! Но човека не убивай...  Откъсни крилата на пчела, застреляй глиган между очите. Човека не убивай!

Всичко и всички замлъкнаха и погледнаха към изхода на купето. Там, точно пред майката, запътила се към смъртта, бе застанал младежът и говореше с пълния си глас. Усмивката отдавна я нямаше, а в очите му личеше дълбоко отвращение.

-Ама, аз изобщо не мога да проумея що за идиот трябва да си за да убиеш човек. Абе защо бе! Бомби, автомати, танкове, отрови. Стига, стига, СТИГА! ЧОВЕК - ЧОВЕК ДА НЕ УБИВА!

Празните го гледаха онемели.  Не бяха чували никой да говори така преди.

Една възрастна жена с огромни очила, сякаш се окопити и започна да се озърта, мърдайки нервно двата си крака един след друг.  Погледна младежа право в очите и някъде там, по средата на между двата погледа световете им се срещнаха. Момчето сякаш я подканваше да го подкрепи в неговата луда борба с празнотата. Та как можеш да се бориш с нещо, което го няма?

Жената се усмихна.
-А, не, не, благодаря! – гласът и бе силно писклив, неприятен. Сякаш някой ти забива ръждясал пирон в ухото. – Днеска цял ден съм седяла, на едно пробито канапе. Ама то е много пробито. Пружината му стърчи и ми проби дупка в гръбнака. След туй изскочи и избяга от стаята. И аз тръгнах да я гоня. Стигнахме до гарата двете- аз и пружината и тя си скочи във влака и аз след нея. Някой да я е виждал? ПРУЖИНКЕЕЕЕЕЕЕ!

-Бръм-бръъъм! Той брат ми живее в един гараж. Там оправя мотори, бръм- бръм. Да! И на мене ще ми направи мотор, ще видите.- един невзрачен мъж, вперил в поглед във възрастната дама, сякаш се опитваше да води диалог, но не с нея, а със своята празнота. Убеждаваше я да се напълни. – Ще ми направи. Ще си го карам аз и ще спирам. После пак ще си го карам. Казвам ви, ще си го спирам даже. Дори после пак ще го запалвам за да мога да го спирам.  И ще го затварям в гаража да не ми го откраднат.

 -Ако знаете, руската мафия ме затвори.  Да, затвори ме и ме биха с бутилка от кола по главата. После ме изправиха гол пред  Болшой тетър и ми казаха, че съм много красив. Ама те дядо ми за това ли го убиха във войната, за да ме изправят мене пред театъра да и ми говорят тъпотийки.  - още един невзрачен мъж, който, обаче, е захлупил на главата си сивкава шапка. Под нея нещо малко и едва забележимо запълваше безбройните празни петна.

-Само да не говорим така за възрастните хора. Трябва да ги уважаваме, че тя мойта майка е работила 40 години в цех за поларени ръкавици. – крехкото на възраст, но не и на сила младо момиче се взираше в развързаните обувки на невзрачен мъж № 2. Имаше съсредоточеност и пламенност в очите. Както и огромен метален кръст на врата си. Нямаше празнота. – Не трябва с лошо да се държим. Айде, довиждане, лека вечер и със здраве.  

.             .              .              .              .              .              .              .              .              .              .              .              .              

Влакът спря.
Вълната бе към своя край. Изхвърли на брега една по една стотина риби и се върна обратно в необятното море от празнота. Рибите заподскачаха- събудиха се.

Чуваше се смях. Леко истеричен, но смях.

Виждаха се усмивки. С нотка лудост в края на устата, но усмивки.

Всеки разпалено говореше за своята пълнота. Никой не изслушваше другия, но всички бяха чути.